9:32 | Author: ina

Денят на народните будители е български национален празник, който се чества всяка година на 1 ноември. На този ден се почита паметта на българските просветни дейци и революционери.


Известни български народни будители са Паисий Хилендарски, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Матей Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков, Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов, Йоасаф Бдински, поп Пейо и още много други.
Денят на народните будители за първи път се чества през 1909 г. в Пловдив. От 1 ноември 1923 г. с указ на цар Борис Трети е обявен за общонационален празник в памет на заслужилите българи. През 1945 г. е забранен. Честването му се възстановява със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36-ото Народно събрание на 28 октомври 1992 г., когато е обявен официално за Ден на народните будители и неучебен ден за всички учебни заведения в страната.
По време на турското робство българите живели в непрекъснат страх. Годините минавали, но краят на това мъчение не се виждал. Когато надеждата се стопила в очите на българите, се появили незнайно откъде няколко странника. Говорело се, че били монаси, които живеели високо в планините. Според други те били даскали в съседните села. А някои овчари говорели, че ги виждали да се превръщат в разни животни - вълци, орли....
Повечето от тях почнали да събират хората, които явно се противопоставяли срещу османското робство и безчинствата, които вършели поробителите. Другите станали даскали в българските училища. Те разказвали на мало и голямо, за техните деди, които били свободни хора. Запознали ги с историята на великата българска държава, чиито граници били трите морета - Черно море, Бяло море и Адриатическо море. Разказали им за великите мъже, които карали царете да се прекланят пред тях, научили милиони хора да пишат и четат. Децата слушали историите им в захлас, а мъжете хващали мигом своите ножове. Това са хората, които по-късно били наречени народни будители или апостоли на свободата.
Пораснали децата, слушали със захлас историите им. Казаното се пропило в техните сърца и умове. Един неясен, отдавна забравен зов ги карал да вдигнат гордо глава...
Една есенна нощ, високо в балкана до огъня край древно светилище, най-главният от апостолите се върнал от далечно пътуване и тихо промълвил пред смълчания кръг думите "Започна се!". А високо в необятното звездно небе блещукало малко съзвездие, закрилник на този народ. На следващото утро, докато изгрявало слънцето, турците стреснато се събудили от един страшен кошмар - сънували как техните роби им прерязват гърлата. Застинали от безмълвен ужас. Последната им мисъл била,че това не е сън. До вечерта този народ вече бил свободен, а после тръгнал да помага и на останалите поробени и така се превърнали в духовни лидери или будители за българския народ.

Прочетете Цялата Статия...
10:08 | Author: ina

В китайската митология вампирът е представен като Ч'инг Ши (Ch'ing Shih). Древните китайци го представят като демон, който поема контрол над човешки труп. Изхранва се с други трупове или живи хора. Другият вариант за вампироподобно същество е по-малката душа на мъртвия, която възражда трупа. Този вариант произлиза от китайските вярвания, че всеки човек има две души - Хун -по-висшата или рационалната душа, която се стреми към небесата и По - по-низшата душа или нерационалната душа, която е вродено зла. Първата е под формата на тялото и при раздялата душата може да остави тялото на сън и да се скита навън. За кратък период от време тя може да разполага в тялото на друг и да говори чрез него. Ако произшествие сполети скитащата душа, това ще доведе до негативни последици върху човешкото тяло.
Там, където По е достатъчно силна, дори най-малката част от тялото, като пръст на крак или ръка, е достатъчна, за да възроди вампир, особено ако е изложен на лунна светлина. Ако По насели тялото за продължителен период от време, може да използва тялото за собствените си цели. Това тяло китайците наричат Ч'инг Ши или вампир.
Ч'инг Ши възниква при насилствена смърт - обесване, самоубийство, давене или удушване. Освен това може да се появи в човек при внезапна смърт или при неправилна погребална процедура, или ако погребението се забави прекалено дълго. Във вампир ще се превърне душата също, ако котка прескочи непогребания труп. Затова китайците държали далеч тези животни докато не мине погребението.
Според китайската митология вампирите имат червени взиращи се очи и остри нокти като на хищник. Те са неимоверно силни и могат да летят. Имат толкова лош дъх, който често е достатъчен, за да убие жертвата им. Добър начин да разсееш вампир в Китай, за разлика откъдето и да било другаде, е да разпръснеш зърна ориз на пътя им. По някаква причина вампирите се чувстват задължени да спрат и да преброят всяко зрънце. Чесъна държи далеч вампира, а солта разяжда неговата кожа. Понякога вампирите могат да бъдат засегнати, а в по-редки случаи да бъдат умъртвени от силен шум и гръм. Железните стружки, ориз и червената грах държат вампира надалеч, затова обикновено се слагат до ковчега на мъртвец. Единственият сигурен начин да унищожиш Чинг Ши е кремация, макар че понякога и обезглавяването и пробождането с кол също вършат работа.
Жертвите на Чинг Ши също се превръщат във вампири.

Прочетете Цялата Статия...
11:20 | Author: ina

В индийската митология и фолклор има много видове вампири:
Байтал (baital) - това са дребни, само около метър и половина и са наполовина хора, наполовина прилепи.
Брамапаруша (Brahmaparusha) - те имали глава обвита с вътрешности и черва и си носели череп, от който пиели кръв. Това вампироподобно същество обожавало да яде хора и да пие кръвта им от черепа, който си носи, след което изяждал и мозъка. След което се загръщал в червата на жертвата и изигравал ритуален танц.
Бута (bhuta) - във този род вампири се превръща душата на човек умрял от преждевременна смърт, обикновено насилствена. Този злонамерен дух броди посред нощ, възкресявайки мъртвите тела и нападайки живите като таласъм. Те нямат сянка и затова не могат да стъпят на земята. Вярва се, че те обитават гробища и други запуснати места. Хранят се с вътрешностите на умрелите. Нападението на Бута най-често завършва с тежка болест или смърт.
Ветала (Vetala) или Пуниаяма (Punyaiama) - означава чиста раса във Ведата. Това вампирско същество се представя като стара жена, с дълги деформирани резки за очи, обезцветена кожа и отровни нокти. За тях се вярва, че са канибали, които пият кръвта на спящите, пияните или лудите жени. Те влизали в дома като спускали магически конец през комина. Ветала имали способността да овладяват труповете. Тези реинкарнирани трупове се познавали по това, че ръцете и зъбите им били обърнати назад.
Гайал - този вид вампири обикновено са създадени от смъртта на човек, за който не са извършвани погребални ритуали по време на погребението. Те насочват отмъщението си към синовете на своите познати и към собствените си роднини. Заплахата от роднина завръщащ се от смъртта обикновено е достатъчна за да подсигури подходящо погребение.
Кали (Kali) е представяна с дълга спускаща се около тялото й коса е богиня на унищожението, чумата и смъртта. Тя е носела гирлянд от трупове или черепи и имала четири ръце, в едната от които тя държи главата си Руктабижа (Ruktabija) - царят на демоните. В един от митовете, тя също се описва като кръвопиец. Храмовете й били разположени винаги в близост до местата за кремация. Тя и богинята Дурга се биели с кралят на демоните, който се възпроизвеждал от всяка пролята капка кръв. За да успее да го победи Кали трябвало да изпие всичката му кръв без да пролее дори капка на земята. Разбирайки това тя успяла да спечели битката. Убила още много демони, а телата им изяждали девиците-войни от свитата й. Богинята е изобразявана с черна кожа и кървави зъби. На челото си има трето око. Други имена за Кали са Сара или Черната Богиня. Последователите й били наречени "thugs" (убийци) и били отговорни за ритуалните убийства в нейно име.
Масан са представяни като призраци на деца, на които им доставя удоволствие да измъчват и убиват други деца. Масан е способен да прокълне дете, което ходи в неговата сянка. Също така ще последва жена до дома й, ако тя остави роклята си да се влачи по земята в неговата сянка.
Масани е женски вампир, за който се говори че обитава погребални земи. Те са изцяло черни и ловуват през нощта, изплувайки от погребалните клади. Всеки, който премине през погребалните места ще бъде нападнат.
Ракшаса (rakshasa) - представлява индийски вампир и магьосник. Те се появяват обикновено в човешка форма, с животински черти (хищни нокти, кучешки зъби, отвесни зеници и т.н.), или обратно като животни с човешки черти (крака, ръце, плосък нос и т.н.). Животинската им форма най-често е тигър. Те обичат да се хранят с човешка плът и да пият човешка кръв.
Паку Пати (Pacu Pati) е смятан за господарят на всяко зло върху живите. Можел да се види посреднощ в гробищата или местата за екзекуция. Писаша (Pisacha), друго име за Паку Пати били раса на същества, хранещи се с човешка плът. Описвани са като зли таласъми създадени от покварата на човечеството. Макар същността им да не е приятелски настроена към хората, те ще излекуват всяка болест, ако бъдат подлъгани както трябва. Любимото им занимание е да ядат човешка плът. Към този вид се включва също Mmbyu(Смърт), разглеждан като господар на всички зли създания. Те са вампири с демонична природа, които измъчват жертвите си чрез своите демонски качества.
Хурел (Churel) или Хураил (Churail) - представя се, като жена умряла по време на бременност през време на фестивала Девали, или по което и друго да е време ако е мръсна. Говори се, че имат подъл характер, увиснали гърди, дебели грозни устни, черни езици и неподдържана коса. Те ловуват млади мъже, държат ги затворени и бавно изсмукват жизнените им сили, докато не се превърнат в грохнали старци. Говори се че мразят живота и пазят най-голямата си злоба за своите роднини.

Прочетете Цялата Статия...
9:26 | Author: ina

Деня след Димитровден българите наричат „Мишинден”, „Мишкин празник”, „Мишляци”, „Пуганци” /„поганец” означава „езичник” и е табуирано название на мишката/.

Преданието разказва, че мишките, къртиците и змиите излезли от разпрания корем на езичник, когото Св. Нестор, наричан и Мистор, победил в битка.
Според друга легенда тези гадини изскочили от тялото на дявола, което се пукнало от миризмата на тамяна.
Мишките винаги са били напаст за дрехите в раклите, за зърното в хамбара и затова стопаните са им отделили специален празник, чиято обредност е насочена към умилостивяване на гризачите. Спазват се много забрани - жените не работят с остри предмети - не режат с нож и ножица, не секат дърва, не шият с игли, за да „не косят мишките с острите си зъби дрехите и посевите”. Не трябва да се отварят и качета със зеле и сланина, нито сандъци с брашно /хляб се меси и се пече предишните дни/, не се споменава и името на мишките. Или ги наричат „момци”, или „глухари”- всичко това с цел гризачите да не се множат и да не увреждат реколтата, имуществото и дрехите на хората.
Извършват се магически действия за предпазване от мишки. Рано сутринта най-възрастната жена мижешком замазва с кал или тор огнището и пода на зимника и докато прави това друга жена я пита :”Какво шиеш, бабо?” Отговорът е „Шия на мишките очите”. Когато се навъдят много мишки, в Странджа и Тетевенския Балкан от Димитровден до Архангеловден се изпълнява обичаят „Мишкина сватба”.
Две жени от едно село и с еднакво име улавят мъжка и женска мишка, поставят ги в кратуна или кошница, връзват ги с връвчица и ги нагласяват като „младоженци”. Цялото село се събира „да ожени мишките” - едни са кумове, други сватове, трети девери. Сватбарското шествие с музикантите се отправя към реката или „вдън гората”. „Попът венчава мишките” и кошницата с тях се оставя в гората с пожелание „да се оженят в друго село и да не се връщат” или давят мишките в реката. Обредът приключва с богата трапеза, около която се извиват хора, пеят се песни като при истинска сватба. Очаква се след тази сватба погребение на мишата двойка след „младоженците” да тръгнат всички вредители и да напуснат къщите и селското землище.

Прочетете Цялата Статия...
8:29 | Author: ina

На 26 октомври християнската православна църква почита паметта на Св. Великомъченик Димитрий Солунски-Мироточец. Народът ни нарича празника Димитровден, Митровден или Разпус и той има особено значение за целогодишната трудова дейност.

История за живота на Св. Димитър

Той живял през ІІІ век. Баща му градоначалник на Солун, имал в дома си стая с икона и кандило. След смъртта на родителите си Димитрий, заел висок военен пост, получил заповед да преследва християните. Но той, обратно, ги покровителствал.
Император Максимилиан, на връщане от поход на Изток, спрял в Солун, поискал Димитрий да се откаже от вярата в Христа. Тъй като увещанията били напразни го хвърлили в тъмница. Скоро устроили тържество. Лий, прочут борец, приканил осъдените християни на борба и ги хвърлял там в падина върху копия, забити с острието нагоре. Оръженосецът на Димитрий, Нестор, изпросил разрешение от господаря си да иде на борба - отишъл и захвърлил Лий в пропастта. Затуй по нареждане на императора, Нестор/на 27-и октомври се почита паметта на Св. Нестор/ бил обезглавен, а Димитрий - прободен с копие на 26 октомври 306 година.

Легенди и предания за Св. Димитър

Мощите на св. Димитър били положени в сребърен ковчег, в малък каменен храм, в който се случвали чудеса. Според преданието от мощите на светеца течало благовонно миро и затова го нарекли Димитрий Мироточиви. Заради чудотворната си сила Св. Димитрий е почитан като покровител на Солун. В иконографията той се изобразява като светец воин на червен кон.
Според народните представи дойде ли Св. Димитър идва и зимата и от бялата му брада се сипят първите снежинки. Заради това стопаните трябва до този празник да са прибрали ралата си под стрехите и да са подредили дървата са огрев. На самия празник се устройват семейно-родови и лични и селищни патронни служби, храмови празници и сборове, на които се колят и раздават курбани, приемат се гости и се играят хора. Именниците се честват с гостуване и с пръскане с вода.
Има и една легенда за Свети Георги и Свети Димитър:
Имало един човек, който все ходел за риба, понеже били бедни и нямало какво да ядат. Един ден уловил една малка рибка. Таман да я сложи в торбата, рибката се замолила да я пусне и човекът я пожалил, пуснал я. Прибрал се без риба. След два-три дена пак отишъл за риба и хванал същата рибка, само дето била пораснала малко. Тя пак се замолила да я пусне и той я пуснал. На третия път пак хванал рибката, тя пак била порасла малко. Тъкмо да я пусне, тя рекла:
— Човече, не ме пускай пак. Занеси ме сега у вас и ме изяжте с жена си. Събери всички костички и ги зарови под яслите на кобилата.
На човека му било жал за рибката, но я послушал. Направил както казала.
На другата година жена му родила две момчета, а кобилата две жребчета. Кръстили едното момче Димитър, а другото нарекли Георги. Расли момчетата и станали големи момци. Веднъж оседлали порасналите жребчета и тръгнали на печалба по широкия свят.
Георги рекъл на Димитър:
Братко близнако, аз ще тръгна наляво, а ти върви надясно. Гледай какво става по света, но ако видиш от някоя стряха да капе кръв, да знаеш, че съм умрял.
И Димитър казал:
— Брате, и ти ако видиш от някоя стряха да капе кръв, да знаеш, че съм умрял.
Разделили се братята и всеки тръгнал според уговореното.
Минало много време и Димитър видял как от една стряха капело кръв. Пришпорил коня си и тръгнал да търси брата си близнак. По едно време видял един кон. Конят на Димитър почнал да цвили силно, защото познал близнака си. Георги го нямало. Едни лами го били изяли.
Димитър накарал ламите да му върнат душата на брата му. Близнаците яхнали конете близнаци и станали светци. Така станали Свети Георги и Свети Димитър.

Прочетете Цялата Статия...
9:47 | Author: ina

ЗАРАЖДАНЕ НА МИТА ЗА ВАМПИРИТЕ

В съществуването на вампирите / Въпир, Кръвник, Упир/, които се представят като завърнали се от смъртта човешки индивиди се е вярвало още от зараждането на човешката цивилизация. Митовете преминават през историческата бездна на древността, през дългото време на Средновековието, и внезапно през ХVIIIв. настъпва същински демонологически ренесанс за вампирите в Европа.
Развитието на мита за вампирите е започнало от източноевропейските държави. След 1700г., когато се освобождават първите сръбски и австрийски територии, вълнуващата одисея за вампиризма се пренася в цяла Европа, а малко по-късно и по целия свят. Поверията за скритите демони /вампирите/ плъзват на Запад, заселвайки с във митичните разкази на гали, келти и готи и оживяват в романтичната литература на западноевропейски писатели като Гьоте, Колридж, Теофил Готие, Александър Дюма и много други. Вампириските истории, обхванали Западна Европа през ХVIIIв., накрая кулминират в бестселъра на Брам Стокър (Bram Stoker) „Дракула“ от 1897г. и в знаменития филм на Тод Браунинг (Tod Browning) „Дракула“ от 1931г., които предлагат занапред архетипните фигури на човека-вамп в черно-белите продукции на европейското кино и цветните филми на холивудската фабрика за илюзии като класиката на Ан Райс (Anne Rice) „Интервю с вампир“.
Митичните вампири визират представата за мъртъвци, които се превръщат в демонични същества поради нарушение на етносоциалните норми приживе или поради нарушение на установени от обичайното право норми и забрани в погребалните ритуали. Практически всякакви грешници или невинни хора, към които е извършен грях, стават потенциални вампири, които след смъртта си, ако не бъдат взети предохранителни мерки, претърпяват демонична метаморфоза. Като се започне от родените по църковни празници и заченатите по време на пост, премине се през родените с някакъв физически или ментален дефект и се стигне до незаконородените, продължи се през разбойниците и убийците, еретиците и магьосниците и се стигне до прокълнатите и неотмъстените или прескочените от куче или котка мъртъвци – всички те дават представата за чужди на традиционната общност индивиди. Това е причината след смъртта им те да не бъдат интегрирани към задружното семейство на предците-закрилници и да останат завинаги обречени на съдбата си като самотни демони, вилнеещи в тъмната половина на света.

РАЗЛИЧНИ НАЦИОНАЛНИ ПРЕДСТАВИ ЗА ВАМПИРИТЕ

Преданията за мъртъвците, хранещи се с кръв могат да бъдат намерени в митологията на почти всички народи по света, включително най-древните. Зли духове, като Лилу са споменати още в ранния Вавилон а кръвосмучещите Акхару, още в най-ранната митология на шумерите. Тези женски демони скитали часове в тъмнината, в търсене на поредните си жертви — новородени бебета и бременни жени. Един от тези демони, на име Лилиту, по-късно бил причислен и към юдейската митология, под името Лилит.

В Индия имало истории за Ветала, вампироподобни същества, живеещи в чужди трупове. Интересна история се разказва за крал Викрамедитай и неговите нощни опити да хване неуловим Ветала. Историите за Ветала са събрани в книгата „Байтал Пахиси“. Ветала е немъртъв, който като прилепите, виси по клоните на дърветата с главата надолу и може да бъде намерен в гробищата.

Китайците също имали свой еквивалент на вампирите, той изсмуквал жизнената енергия на своите жертви (чи).

В един мит египетската богиня Секмет се изпълва с кръвожадност, по-късно заради многото ѝ убийства била засищана с алкохол в цвета на кръвта.

В българските традиционни представи вампирът, въпреки множеството си регионални названия, има няколко главни разновидности, които се определят според магическата сила и формата на демонизма си – тенец - това е вампир-сянка; върколак - е вампир-песоглавец; плътеник - антропоморфичен демон, но без кости, като изпълнен с кръв мех от човешка плът; и накрая същинския вампир, който е антропоморфен демон, възприел вида на своя предшественик като вкостен дух, изцяло наподобяващ живите човешки същества.

Европейският фанатизъм представя този демон в напълно човешки образ, който е жълтеникаво блед, с пронизително зелени очи, силно изразени кучешки зъби, сурова миризма и мрачно излъчване.

Славянската представа определя вампирът като песоглав кръвпиещ човешки демон, който се провира под заслоните на видимия свят.
Общоевропейската представа го представя като „оживял труп, който през нощта приема формата на прилепообразен демон“, прелитащ ниско над заспалото човечество.
Според класическата дефиниция на Борхес всяко чудовище е съчетание от съставните части на повече действителни същества, които в случая с вампирическия „кентавър“ отвеждат към кървавата захапка на вълка, нощния полет на прилепа и злобливата социалност на човека.

Асоциацията на човека-вамп с прилепа синонимизира познатата асоциация с вълка, доколкото кръвосмучещият прилеп от семейство Десмодонтидае (Desmodontidae) напомня летящ вълк с едрите си кучешки зъби, душенето на жертвата и лоченето на кръв. За разлика от него обаче, той е идеален животински прототип на човека-демон не само заради ръкокрилата си конструкция, но и заради фината си хищност – при похищение прилепът-вампир „размахва крила и така навява на своята жертва приятна прохлада, а с нея и крепък сън“, от зъбите си изпуска обезболяващ секрет, а слюнката му има противосъсирващ ефект, който осигурява продължително и облекчаващо кръвотечение. Набезите на прилепа-вампир се оказват опасни за човека не толкова със загубата на кръв, която причиняват, колкото с пренасянето на заразни болести, които след фаталното пробуждане погубват човешкия живот.

Според митичното поверие, във вампири се превръщат не само злодеите, но и невинните жертви на „любените“ от вампир, които предават като демонична зараза своето членство към света на мрака. Вампирът като човешки демон на оживял мъртвец, който нощем смуче кръв, запазва ликантропния си първообраз в Източна Европа и развива прилепоморфния си вид в Западна Европа и особено в Америка, където все още се среща този уникален представител на летящите бозайници – прилепът-вампир.

ОБЩА ПРЕДСТАВА ЗА МИТИЧНОТО СЪЩЕСТВО ВАМПИРЪТ

Вампирът е клинически мъртъв. Сърцето му не бие, не диша, кожата му е студена, не остарява, но той мисли и ходи, и планира, говори, ловува и убива. За изкуствено поддържаното си безсмъртие вампирът трябва да пие кръв, препоръчително човешка. Някои разкаяли се вампири използват животинска, а Древните проследяват и убиват други вампири, но болшинството действително се поддържа чрез кръвта на своите бивши събратя.
Вампирите не са демони сами по себе си, но съчетанието на различни трагични фактори неминуемо ги води към зли деяния. В началото новопревърнатият вампир мисли и действа така както докато е бил жив. Той не се превръща веднага в зло садистично чудовище, обаче скоро опознава непобедимата жажда за кръв и разбира, че животът му зависи от това. Пристрастията му са подходящи за самотен хищник. Ловувайки, изхранването му става все по-лесно и по-лесно с течение на годините. Той става подозрителен, престава да се доверява на другите и се отделя от света на смъртните. Разбирайки, че съществуването му зависи от тайната и от контрола, той става първокласен кукловод. Това положение се задълбочава, когато годините се превръщат в десетилетия и векове, вампирът убива отново и отново и вижда как хората, които е обичал, стареят и умират. Човешкият живот е толкова кратък в сравнение с неговия.
Силата на вампира нараства с времето. Новосъздадените вампири са само малко по-силни от хората. С течение на годините вампирът се учи да използва кръвта си за тайни магически сили, наречени Дисциплини. Най-могъщите стари вампири често могат да си съперничат с измисления Лестат или с Дракула, а най-древните като Антедилувианите ловували в нощта хилядолетия, обладават божествено могъщество.
Вампирите живеят чрез кръвта – свежата човешка кръв. Осигуряват си храната чрез различни способи. Някои си отглеждат “стада” от смъртни, които са потънали в екстаз от Целувката на вампира, някои се прокрадват в къщите, насищайки се със спящи хора. Други ловуват в нощни клубове, барове и театри, примамвайки смъртните представяйки хищничеството си за страст. А другите се хранят по най-древния начин – преследвайки, нападайки и убивайки хора, които са отишли прекалено далеч по самотните нощни улици.
Вампирите ценят властта заради безопасността, която тя им дава и заради земните блага, влияние. Хипнотичният поглед и няколко думи дават на коварния вампир достъп до всякакви богатства и слуги, които си пожелае. Някои могъщи вампири са способни да оставят постхипнотични заповеди в съзнанието на смъртния, така че да забрави за присъствието им. По този начин вампирите могат да се сдобият с легиони от роби. Немалко “слуги на народа” и финансови акули тайно отговарят пред своите господари-вампири.
Въпреки че има изключения, вампирите предпочитат да са в градовете, които им предоставят безчислени възможности за хищничество и любовни връзки.
Прегръдката на вампира се нарича процеса на трансформация. Прилича по-скоро на обикновената “трапеза” на вампира. Само една капка е достатъчна, за да превърне смъртния в немъртъв. Когато смъртният се събуди, той сам започва да пие кръв. Но смъртният е все още мъртъв – той не диша. Сърцето му не бие. През следващите седмица или две тялото му претърпява незначителни изменения – учи се да използва кръвта в тялото си и бива обучаван на специалните способности на своя клан. Тогава става Вампир.
Прегръдката не се дава лесно. Все пак новият вампир е възможен съперник в борбата за храна и власт. Потенциалният “наследник” обикновено бива наблюдаван месеци или даже години и проверяван дали действително ще бъде добро допълнение за клана и рода.

СМЪРТТА НА ВАМПИРА

Унищожаването на вампири се заключава в такива действия, които повреждат механизма на този кървав метаболизъм между хората и демоните, божественото и дяволското. Като главно средство за погубване на вампири се обособява пробождането или прострелването на сърцето с дървен кол.
Вампирите изгарят от слънчевата светлина. Вампирите трябва да избягват слънцето иначе ще умрат, въпреки че някои могат да издържат слънчева светлина в течение на много кратък период от време. Вампирите са нощни създания, за повечето е много тежко да бодърстват през деня, даже скрити в убежища.

ИЗВЕСТНИ ИСТОРИЧЕСКИ ВАМПИРИ

В топ класацията на историческите вампири първо място безспорно заема румънският нобел от ХV в. Влад Тепес (Vlad Tepes), кръстен от собствения си баща „Дракула“ (Dracula), тоест син на дракона или на дявола, който по-късно получава и народното прозвище Влад Побивачът на кол (Vlad the Impaler), защото любимото му занимание било да убива жертвите си върху дървен кол. Биографията на Влад Дракула фактически разкрива трагедията на едно човешко отмъщение, придобило налудни размери. След като още в юношеска възраст бил предаден от баща си като заложник при турците, осигурявайки временния мир между османските завоеватели и местното население, Влад Тепес се завърнал след години като масов убиец и кървав садист. Неговото име става известно в локалната история преди всичко с военните му походи срещу турците, от чиято войска впрочем той набирал бъдещите си жертви. И до ден днешен Румъния помни трансилванския граф не като престъпник, а като народен герой, за когото демоничната слава е само една от ирониите на съдбата. И така, ставайки свидетел на нечувани жестокости в турските затвори, усвоявайки техните форми на изтезание, бъдещият румънски васал се превърнал в демоничен злодей, който пленявал жертвите си, разпъвал ги на кръст и в същото време ги побивал на дървен кол, наслаждавайки се на мъчителната им смърт и бавната им агония. Понякога присядал сред гора от трупове, доумъртвявал ги и пиел кръвта им вместо вино към блюдото си. Според исторически данни тази участ сполетяла около 20 000 турци, които имали лошия късмет да воюват срещу Влад Дракула. Някои учени дори предполагат роднинска връзка между известния румънския принц и унгарската аристократка от края на ХVІ в. Елизабет Батори (Elizebeth Bathory), наричана още Кървавата графиня, защото обичала да се къпе в кървава баня, приготвена от телата на собствените й прислужнички. Тя ги убивала по особено жесток начин, като ги обезобразявала и консумирала плътта и кръвта им още докато били живи. През 1610 г. Елизабет Батори била арестувана след пореден опит да похити девици, този път от благороден произход, при което помощникът й бил своевременно убит, а тя – затворена до края на живота си в спалнята на замъка й в Карпатските планини. Според историческите архиви невинните й жертви наброяват около 650 девойки, прислужвали или посещавали дома на демоничната дама. Но в историческията се наблюдават множество демони, които са забележителни личности като напр. френският писател Маркиз дьо Сад (Marquis de Sade) и кралицата на Вуду от Ню Орлеанс Мери Лавю (Marie Laveau), известна в едни случаи като Ли Гранд Зомби (Li Grand Zombi), а в други случаи като жената-вамп заради клюките на тогавашното нюорлеанско общество и клеветите на гръцкия журналист от началото на ХІХ в. в Америка Лафкадио Херн (Lafcadio Hearn).
ОЧАКВАЙТЕ СКОРО: Вампирите в различните култури

Прочетете Цялата Статия...
8:52 | Author: ina

Това предание е разказвано от мъдрите суфи, които носели дрехи от лен и чалми, везани със сребро:
Преди много хилядолетия не е имало нито пустиня, нито камили, нито пък оазиси с палми. Тогава Масър бил целия свят, а целият свят бил населен върху две планини. Между тях минавали мътните води на Нил.
Двама царе делели мегдан за власт и жезъл над света — царят на Червената и царят на Бялата корона.
По това време живял Черен Странник. Той направил много злини. Нито една мома не оставил чиста, а жените широкобедри разкъсвал в стръвни прегръдки на жадна страст. За жалост му било дадено безсмъртие и никой не могъл да му навлече смърт.
Минали много векове и дошли дни на трепетно величие.
Измрели царете на Червената Корона и Черният Странник се възкачил на неговия престол.
А венецът на Бялата Корона красяла главата на белобрад магьосник. Поданиците на Бялата Корона знаели за греховете му и го назовали Кървав Фараон.
Много лют бил Черният Странник и не искал да дели земя с него.
Сбили се царете. Нил се пропил с тъмна кръв и дъното на древната река се посипало с отломки от ханджари /ятагани/ и върхове на отровни стрели.
Ала Амон Ра бил с Белия цар и Бялата Корона победила след люта бран. След победата се вдигнали храмове в чест на Амон Ра за възмездие навсякъде — по върхове, долини и скали.
Необгледни пирамиди слели мига на славна победа с часа на Слънчевия Съд.
А Черният Странник подирил наново услада в мътен чар на женско сплитане.
И неестествен грях през много дни позорни се вписал в житието на Кървавия Фараон. Не останала плът по цялата земя неосквернена от допиране на тези грешни пръсти.
Не се намерила пътека без легло на грях, ни канара без капище на мръсен истукан.
Възроптала се срещу него цялата земя, че грешникът повлякъл млади и стари в пътеки на позор...
В деня, когато Земята се обърнала за седми път, в часа на Слънчев Кръговрат, Амон заплашил вселената с потоп. И когато настъпило Великото Пълнолуние, когато спират звездите своя ход, се плъзнала Златната Змия в чертозите на Черния Странник, та проникнала в разтленни подземия и грешните горници. По предречена съдба Черният Странник видял простора на своя грях, разбрал сълзите на Земята и подирил разкаяние.
И на пладне се възнесла молитвата на Ра, разляло се вино из амфора от базалт, възкадил се ладан и стакта, разсипало се мляко и преломил хляб.
Явил му се през нощта Върховният Бог и поискал за опрощение на греховете да извае четири изваяния на Чистотата в образи на жени.
Той трябвало да ги извае сам, а не някой данник или роб. Трябвало и да ги посвети на този, който пътешества на слънчева лодка по талазите на Небесния Нил.
Замислил се Черният Странник и рекъл в сърцето си:
— Как ще смогна да извая образи по угода на Небесния Господар? Ала ще дигна старческа ръка да опитам…
И помазал лоб и длани с елей, осветен от бял олтар, разпуснал на волност безброй роби и дарил на всички немотни нечетни богатства.
Въздигнал после храмове на Ра и Изис, но изваяния не бил изсякъл още.
И тръгнал да дири жена, та да извае по неин облик образи на Чистотата.
Ала ни една не бе оставил чиста и ни една не смогнал да намери.
Па рекъл в сърцето си тогава:
— Ех, безумецо! Де ще срещнеш плът моминска да изваеш образи на Чистотата, кога си омърсил с прегръдка сластна и тяло, и дух?
И втори път Амон му се явил насън и повелил му да сложи изваяния в храмовете, че мръсни бесове изпълнили светилища неосветени, лишени от образи на чистота и почит.
И затъгувал Черният Странник в дни на късна старина. И тръгнал бос, без дреха и покривало да дири плът, достойна за светилище и за кумир на богиня.
И пак не намерил нищо и се върнал назад...
И там, дето гасне Тебес в златните талази на Свещената Река през дните на пълнолуние, съзрял Черният Странник Великата Неродена, която верните зоват Изис.
Тя стояла над Нил, разпънала ръце над почиващата земя.
Взел тогава Черният Странник длето и изсякъл образа на Великата Неродена.
Благоговение движила неговата десница, а длетото се впивало в камъка — сякаш било внизвано от ръка на бог.
Но в сетния миг, когато трябвало да завърши с два удара на млата сключените нозе на богинята, мисъл знойна му спряла ръката…
И рекъл Черният Странник в сърцето си тогава:
— Една останала е чиста! Една не съм осквернил още с допиране! Ех, безумецо! И ти помисли, че си разпалил страст по цялата земя! Като дете си свърнал, без да стигнеш края! Тя стои неопетнена и се смее над твоята слабост, а ти седиш и чукаш каменни отломки!
И той захвърлил млат, разметнал дреха и пристъпил, разпален от знойна страст.
И като мъж погледнал той Великата Неродена, която стояла гола и чиста пред него. В този миг в жилите му се повърнала младежка мощ и той усетил забравената страст да припаря и парлива похот да го тегли към Последната, що бе оставил чиста.
И в страшен замах прегърнал Великата Неродена. Ала скъсало се нещо при този скок у него. Той паднал ничком и не сгледал кога изчезнала Последната от жените…
Смях се откроил в чистите простори на нощта, чакали и хиени препълнили синята шир. Смеели се бесовете и пъклените чада над поражението на Черния Странник.
А там, дето чукът удрял, разтленна кръв изпръскала и крокодили се родили.
В разпътната нощ, разпътни сенки бродели! И горко на самотните в този миг!
Гняв обзел Ра, та спрял Слънцето и мрак голям прострял криле над земята.
Разтворили се земните щерни и бликнала гореща вода, като из грамадни котли, подгрявани от невидим вълшебник.
И седем дена траяло изригването на водата. Всички животни изгорели от горещите талази. А хората се покатерили по двете планини, да запазят от смърт и огън своята плът...
На седмия ден отключил Ра небесните водоеми и рукнал черен дъжд, потопил земята и земните планини, да погуби хората, защото всички човеци били последвали в грях Черния Странник и летели по блудни пирове, като догани на кървав леш.
Почнала да се издига водата и да залива планините. Всеки здрав човек бягал към върховете.
А Белият Цар стоял на своята планина и викал:
— Не се качвайте горе, защото никой не ще бъде спасен! И аз, и вие - всички ще погинем!
А на Червената Планина стоял Черният Странник и викал:
— Все по-горе пълзете! Никой потоп не ще залее Върха. Защото на Върха — е Бог!
И те го слушали, катерили се от скала на скала, и от чука на чука. А сакатите, немощните и безсилните оставали и водите ги заливали. По върховете останали само онези, чиито мишци били здрави като челюсти на лъв...
По върховете на Бялата Планина не се покачил никой, защото се боели да не погинат с Белия Цар. Червената планина била по-висока и защото знаели, че на Черния Странник е дарено безсмъртие, всеки вярвал, че близо до Безсмъртния не ще умре.
Белият Цар, самин на своята Планина, говорел с Амона и Небесният Господар го научил що да стори, за да спаси себе си и своите деца.
И повелил му да изгради заедно с четиримата си сина кораб и да го засмоли отвън и отвътре. А после да влезе в кораба с децата си. Той имал четирима сина и една дъщеря.
Почнали да строят кораб, с който бленували да преплуват водите на потопа, та да спечелят Безсмъртие.
Дъщерята на Белия Цар се наричала Амра и тя обичала Черния Странник.
И доде баща и братя строели кораб, тя махала запален факел над тях, за да види Черният Странник от своя връх що правят. А водата наближавала върха на Бялата Планина.
Корабът бил много голям и когато го сглобили навръх планината, кървав факел развял лъчи над него.
Черният Странник видял кораба и разбрал всичко...
На Червената планина също светели факли и Белият Цар видял, че хората на върха правят нещо...
А водата заливала върха на Планината и корабът почнал бавно да се разклаща, както огромен крагуй размахва крила, преди да хвръкне.
Като два острова стърчали, сред водите, двата върха.
Черни били водите, като катран черни и мудно се влачели, като глината на Нил, когато прилив я изхвърли по пясъка на речен бряг.
Дигали се нагоре задушливи пари, като от котел на знахар-вълшебник.
И разбрали всички, че в това огромно, безбрежно море кипи Гибелта на цял свят...
Мъжете на Червената планина чупели кедрови стъбла и на плещи носели едри парчета дърво...
Потънала най-сетне Бялата Планина, както тъне камък на дъното, а от Червената Планина оставал само върхът.
И когато потънала Бялата Планина, огромният кораб от кедри се люшнал и се понесъл по черния гребен на смолистите води. Над кораба съскали мълнии като камшици в ръката на Бога. Небето се пропуквало и се показвало кърваво дъно, из което разнасяла на безкрайни потоци гъста черна вода.
Когато водата преляла над Червената Планина нещо тежко се люшнало там и полетяло срещу кораба на Белия Цар.
Два кораба летели един срещу друг, засилени от бездната на два върха: два рода — два врага се срещнаха в черния въртоп.
Те се борели за Безсмъртие.
Бясна буря се извила от небесата и двата кораба засилени полетели, за да се сблъснат.
Невидима ръка ги тласкала и те се срещнали с такава сила, че се ударили гневно един о друг и се разбиха на късове.
Най-сетне бурята секнала, небето почнало да се разведря и тясна ивица светлина пробила стената на мрачините.
И тогава пратил Амон Ра своите орли, орлите на Некхаб и Лазит, за да намерят онези, които са победили Бездната и да им даде да населят Новата Земя.
Върнали се орлите при Амона. И всеки носел на своя гръб човек.
И там в чертозите на Ра се сбрали двамата — Мъжът и Жената, които били надвили Смъртта. Жената била Амра, а мъжът — Черният Странник.
И те населили земята. Родили им се синове и дъщери...
Само един мъж бе познала Амра — Черния Странник. Ала тя го бе познала още като девица — много време преди потопа. Черният Странник бе познал всички жени на земята...
И когато Мъжът и Жената видяли своето първо дете, Черният Странник кротко целунал Амра по челото. И тя познала в лицето му Белия Цар, своя баща. А той видя в нея Великата Неродена, която бе покрила живота му с позор...
Небесният Господар, Амон, слязъл на земята, за да запали слънце над челото на първото Дете. Погледнал ги, разпалил любов в сърцата на безсмъртните и рекъл:
— Да бъде! Тъй аз исках!

Прочетете Цялата Статия...
10:24 | Author: ina

Според легендата едно време в Египет живял фараон на име Зинобий. Неговият знак бил златни везни, защото почитал закона. Неговите закони били много строги и не прощавал на никой, който ги престъпвал. На крадците взимал ръцете, а на измамниците – езика!
Прелюбодейците плащали с очите си, а убийците и осквернителите на свещения Апис – с живота си! Не минало много време и палачите на Зинобий започнали да убиват и за най-малките грешки и престъпления. Хората пропищели, но нямало спасение от започналите безчинства!
Скоро заболяла дъщерята на фараона и сянка на смърт покрила младата жена. От всички краища на света идвали знахари, лечители и магове, които носели в себе си чудодейни билки и отвари, но – никой не успял да помогне! Спалнята й изпълнили със скъпоценни камъни и незнайни аромати, но тъмното було на смъртта все повече покривало бледото й лице.
Зинобий се отчаял – не успял да намери могъщият лечител, който да помогне на дъщеря му. Озлобил се фараонът и черна омраза отровила сърцето, та се утроила жестокостта му.
И палачите започнали да убиват много повече от преди.
Не минало много време и дошъл отдалеч незнаен маг, който никой не бил виждал, нито чувал името му. А то било – Ешуа-Бентам. Магът носил покривало от пурпур, а на колана му имало двадесет и две златни плочки, изписани с незнайни знаци и фигури.
Странникът поискал среща с фараона, за да помогне на дъщеря му. Отчаяният баща веднага го приел. Ешуа-Бентам казал на Зинобий:
- О, великий владетелю на Египет! Ще помогна на дъщеря ти и здрава ще бъде тя, все едно никога не е боледувала! От далечен извор с живот ще утоля жаждата на нейните уста, а ти, фараоне, няма и следа от болест да намериш! О, Зинобий – аз дъщеря ти ще излекувам! Но, господарю, искам нещо в замяна!
Фараонът му отговорил:
- Кажи, непознати лечителю, какво искаш? И знай – видя ли дъщеря си здрава и чуя ли пак смехът й да изпълва двореца, то граници няма да има щедростта ми! Видя ли отново светлината на живота в бадемовите й очи и усетя ли пак топлината на нейната прегръдка, то – чуй ме – аз всичко ще ти дам! Искай, Ешуа-Бентам, и ще ти дам, само върни светлината на Египет!
Поклонил се Ешуа-Бентам и рекъл:
- Благодаря ти, владетелю, за щедростта! Аз искам само едно – да водят при мен всички престъпници, осъдени най-справедливо за гнусните си престъпления! Нека, фараоне, ги водят след като присъдата изпълнена е!
Погледнал изумен тогава фараона тъмните, непроницаеми очи и разбрал, че магът е сериозен. Изправил се тогава и казал властно :
- Така да бъде!
Завели Ешуа-Бентам при болната принцеса. Но той не носел бляскави камъни и тежки аромати. Не разгърнал дебели книги със странни знаци, нито незнайни отвари приготвил. Положил ръце Ешуа-Бентам над младата жена и зашепнал молитви на странен език. И станало чудо – тя отворила очи и нежна руменина обагрила бледото лице. Не казала нищо, но очите й били пълни с благодарност!
След като всички се уверили, че принцесата е здрава, започнали най-големите тържества в историята на Египет. Седем дни всички празнували и се веселили, а Зинобий не можел да си намери място от щастие.
Изпълнил фараонът своето обещание и всички престъпници били пращани при Ешуа-Бентам. Всички минавали през него – някои без ръка, някои без очи, а трети донасяли, защото нямали крака. И на всички помагал, нямало престъпник неизлекуван от него. На ослепените – той върнал зрението, а на осакатените – ръцете и краката! И всички излекувани оставали при него – за да учат тази велика наука: и те не били вече престъпници!
И дори самият Зинобий се променил и смекчил законите. Дали голямата болка смекчила сърцето му, или голямата радост – съживила душата му? Или може би примерът на великия Ешуа-Бентам му подействал? Ние не знаем, можем само да гадаем! Но всички знаем, че в египетската душа винаги ще има място за Ешуа-Бентам!

Прочетете Цялата Статия...
Етикети: | Leave a comment
11:56 | Author: ina

Според една древна легенда, във всеки човек живеят няколко различни същности - на човек, на звяр, на природа и на огън.
Те съществуват едновременно в нас, но се проявяват в различни моменти. Когато изпитваме радост, любов и загриженост – това е същността на Човека. Когато творим, вдъхновяваме и успяваме да накараме хората до нас да се усмихват - това отново е същността на Човека.
Когато същността на звяра, природата или огъня надделеят в нас, те се проявяват под формата на страх, гняв, самота, агресия, завист или ревност - тогава ние сме същества по пътя към Човека.
Легендата разказва, че в един прекрасен ден много хора ще успеят да развият в себе си природата на Човека. И тогава ще настъпи невиждана до сега промяна. В светът, в който живеем ще стане много по-спокойно и по-хармонично.
От този момент нататък, за всички останали ще стане много по-лесно да осъзнаят и съвсем естествено да разкрият своята човешка същност. Това ще се изрази под много и различни форми – например радостта от най-обикновените неща, любовта, свободата, приятелството, хуманност... И това ще бъде началото на един съвсем различен свят – свят на светлина, хармония, творчество и общуване без граници. Свят на радост, осъзнаване и споделяне...

Да се надяваме, че този свят ще дойде по-скоро отколкото сме очаквали.

Прочетете Цялата Статия...
11:01 | Author: ina

Според тази легенда цар Резос е митичен цар на Едоните /тракийско племе от района на югозападна Тракия/. Той е син на речния бог Стримон и на музата Евтерпа. Участвал е в Троянската война и е успял да овладее и укроти свръхестествени коне, по-бели от сняг и бързоноги от вихър. Конете можели сами да решат изхода от войната, ако им позволели да пият вода от река Скамандър /р. Мендерес в Турция/. Цар Резос се отличавал от смъртните хора. Според думите на майка му, той щял да продължи да живее и след смъртта си в пещерите като "антроподемон" /мъртвец, който не се е разложил с години , защото земята не искала да го приеме).
Филострат описва цар Резос като божество на бесите – отглеждал коне, бил въоръжен като войник и се занимавал с лов, при това "и глиганите, и сърните, и другите животни сами се принасяли в жертва". След смъртта му животните идвали в хероона му, за да се принасят доброволно в жертва.
Вярва се, че село Резово е родното място на цар Резос.

Прочетете Цялата Статия...
8:06 | Author: ina


Много хора са слушали за фаталната жена Дама Пика и даже са пробвали да я призоват. Но дали знаят легендата за живота на този страшен призрак...
Легендата разказва, че Дама Пика е била девица, която е живяла през XIII -ти век в едно селце. Тя е била най–красивото и най–желаното момиче там. Всички мъже в селото въздишали по нея, но тя не им обръщала внимание, тъй като била много целомъдрена и затворена в себе си. Скоро отблъснатите ухажори се озлобили срещу нея. Решили да я нападнат и обезобразят. След като извършили своето намерение, я прокудили от селото и я обявили за вещица. Причината, чрез която я обявили за такава е, че тя успяла да омае всички мъже в селото и околностите.

Обезобразено, момичето обикаляло дълго време из горите с мисълта за отмъщение. Тази мисъл я обсебила и тя лека - полека се превърнала в истинска зла вещица. Преди да умре направила необичайна магия. Заточила своята зла сила в едно огледало. От този момент всеки, който застанел пред това огледало, след като я призове полудявал, защото в огледалото се появявало обезобразеното лице на вещицата, покрито с черен воал. Имало и такива, които привидно били пощадявани от гнева й. Тя им задавала три изключително сложни въпроси и след като не успеят да отговорят на тях, те били затваряни при нея в огледалото и изчезвали завинаги от този свят, без да оставят никаква следа след себе си…

Има само един ден в месеца, в който може да се призове този адски студен, но чаровен призрак и той е при пълнолуние. Тя трябва да бъде призована точно в 24 часа, тъй като тогава тъмните сили имат най–голяма сила. Денят, нещата, с които се повиква вещицата и заклинанието няма да бъдат споменати тук, за да не се предприемат действия към повикване на фаталната дама.

Прочетете Цялата Статия...
10:48 | Author: ina

На 19 октомври Православната църква отбелязва празника на Свети Иван Рилски Чудотворец и покровител на българския народ. Иван Рилски е един от най-известните български духовници, лечители, основател на Рилския манастир, патрон на българските лекари.
Роден е вероятно през 876 г. в село Скрино край Дупница и починал на 18 август 946 г. Живее по времето на цар Борис I и цар Симеон I Велики. Най-активните му години са при царуването на цар Петър I (927-969).

Когато Иван Рилски станал на 13 години се цанил говедарче у един скринчанин. Един ден докато пасял говедата, една от кравите минала отвъд Струма във Вуковско и там се отелила. Детето казало на господаря си, че кравата се отелила отсреща, но не можало да премине и докара кравата и телето поради голямата вода. Господарят бил много суров човек и го сгълчал и го накарал да докара кравата с теленцето. Когато детето тръгнало, той се скрил да види как Свети Иван ще прегази водата. Струма била дотекла като море и той се страхувал да я прегази, но повече се боял от злия си господар и затова се помолил на Бога, метнал връхната си дреха (долама) на вълните, седнал отгоре и така преминал. Взел със себе си теленцето, качил се на доламата си по същия начин и се върнал в Скрино, а след него преплавала и кравата. Господарят, който бил видял чудото, се уплашил, повикал пастирчето, съобщил му, че вече не му е потребно и да си дири другаде работа. Свети Иван вместо полагащата му се заплата, поискал шареното теленце и то му било дадено.
След това пастирчето се загубило от селото и никой не знаел къде е отишло. То се било оттеглило в гората на Руен в една пещера. Телето, което пораснало и станало вол, било вързано за бора до същата пещера.
Свети Иван бил открит от някои ловци, чиито кучета надушили вола и постоянно лаели. Ловците били много гладни, та му потърсили хляб. Той им сложил няколко малки късчета хляб, наситил ги и дори останало. Един от ловците си взел скрито една троха от този чуден хляб, но когато рекли да си вървят, всички останали на местата си и не могли да се мръднат. Така останали докогато светецът не ги поканил да оставят, каквото са взели. След като върнали взетото могли да станат и да си отидат.
Бързо се пуснала мълвата за чудото из цялото село. Някои селяни помислили, че чудото е дяволска работа, че човекът в гората е някой магьосник, който им обира плодородието, та се надигнали да го изпъдят от пещерата, а вола му да убият.
Когато Свети Иван забелязал своите гонители, се досетил защо идат, уловил вола си, побягнал с него надолу низ Струма. Когато стигнал на едно равно място, което много харесало, рекъл на своя другар:

-Шарко, тук е добро за нас, но понеже ни гонят, не бива да се спираме!

Според легендата на това място сега е разположено село Доброво. По-надолу на едно място, дето щели да ги застигнат гонителите от Скрино, побутнал вола да бягат по-бързо, като му рекъл:

-Мърдай, воле, домърдахме го, ще ни уловят...

Това място сега се нарича Мърдище. Скоро при един голям бряст били застигнати. Свети Иван се качил на бряста, пък оттам викал на вола да не го уловят:

- Околе, воле, заобиколиха ни!

Поради това мястото се нарича Околище.

На това място волът бил уловен, заклан, месото му поделено и събрано в торбите на селяните. На една скала и сега посочват петна от кръвта на вола. След това рекли да уловят и свети Ивана, но тъй като не можали да се покачат, заели се да секат бряста. За да се спаси, свети Иван хвръкнал, прелетял към Рила и стъпил на високата канара над с. Рила, която оттогава е наричана Орлица. Там му се явил божи ангел и му рекъл:

- Гледай сега къде ще падне звезда от небето, там да отидеш!

По дадения знак Свети Иван се преместил от Орлица към пещерата в Рила планина над манастира, където сега е провиралката. Там свети Иван, додето е живял, бил мъчен много от дяволите и много изтеглил.

Малкият Свети Иван, като станал на 13 години, ценил се говедарче у един скринчанин. Като пасял веднъж говедата, една крава минала отвъд Струма във Вуковско и там се отелила. Детето обадило на господаря си, че кравата се отелила отсреща, но не можало да премине и докара кравата и телето поради голямата вода. Господарят бил суров човек: той сгълчал детето и го проводил да докара кравата с теленцето, па сам се скрил да гледа как детето ще прегази водата. Струма била дотекла като море, та Свети Иван не посмял да я прегази; но като се боял от злия си господар, помолил се на Бога, метнал връхната си дреха (долама) на вълните, седнал отгоре и така преминал. Свети Иван взел със себе си теленцето, качил се на доламата си по същия начин и се върнал в Скрино, а след него преплавала и кравата. Господарят, който бил видял чудото и се уплашил, повикал пастирчето, съобщил му, че вече не му е потребно, та да си дири другаде работа. Свети Иван вместо припадащата му се заплата поискал шареното теленце и то му било дадено.
След това пастирчето се загубило от селото и никой не знаел къде е отишло. А то се било оттеглило в гората на Руен в една пещера. Телето, което пораснало и станало вече вол, било вързано за бора до същата пещера.
Свети Иван бил открит от някои ловци, чиито кучета надушили вола и постоянно лаели. Ловците били много гладни, та поискали от Свети Иван хляб. Той им сложил няколко малки късчета хляб, наситил ги и дори останало. Един от ловците си взел скрито една троха от този чуден хляб, но когато рекли да си вървят, всички останали на местата си и не могли да се мръднат. Докато светецът не ги поканил да оставят, каквото са взели, дотогава не могли да станат и да си отидат.
Скоро мълвата за чудото се пръснала из цялото село. Някои селяни помислили, че чудото е дяволска работа, че човекът в гората е някой магьосник, който им обира плодородието, та се надигнали да го изпъдят от пещерата, а вола му да убият.
Когато по едно време Свети Иван забелязал своите гонители, той се досетил защо идат, уловил вола си, побягнал с него надолу низ Струма. Когато стигнал на едно равно място, което много харесало, рекъл на своя другар: „Шарко, тук е добро за нас, но понеже ни гонят, не бива да се спираме!" На това място, разказва преданието, сега е разположено село Доброво. По-надолу на едно място, дето щели да ги застигнат гонителите от Скрино, побутнал вола да бягат по-скоро, като му рекъл: „Мърдай, воле, домърдахме го, ще ни уловят..." Това място и сега се вика Мърдище. Най-сетне при един голям бряст били застигнати. Свети Иван се качил на бряста, пък оттам викал на вола да не го уловят: „Околе, воле, заобиколиха ни!" Оттогава това място се нарича Околище.
Волът обаче бил уловен, заклан, месото му поделено и събрано в торбите на селяните. На една скала и сега посочват петна от кръвта на вола. След това рекли да уловят и свети Ивана, но като не можали да се покачат, заели се да секат бряста. За да се спаси, свети Иван хвръкнал, прелетял към Рила и стъпил на високата канара над с. Рила, наричана Орлица. Там го наклеветили орлите на скринци и той не знаел вече къде да се скрие, когато му се явил божи ангел и му рекъл: „Гледай сега къде ще падне звезда от небето, там да отидеш!" По дадения знак Свети Иван прехвръкнал от Орлица при пещерата в Рила планина над манастира, дето сега е провиралката. Там свети Иван, додето е живял, бил мъчен много от дяволите и много изтеглил...
Когато скринци изгубили от очите си своя чудноват съселянин се повърнали назад. На едно място по пътя седнали да си изпекат от месото на вола и да похапнат. Но когато бръкнали в торбите си, що да видят - вместо месо, в торбите им имало змии, гущери, жаби. Тогава те изтърсили торбите и избягали. Мястото било наречено Смръдливица. И сега там има много змии, гущери и жаби.
След дълги години скринци узнали, че пропъденият техен съселянин не е бил магьосник, а светия. Тогава му съградили манастир на мястото над тяхното село, където някога живеел, и му се молили да се върне. Свети Иван не се върнал, защото си намерил по-хубаво място, но поради разкаянието той ги веднъж ги проклел, а два пъти благословил.

Населението от околните на Скрино села нарича скринци „светогонци", когато иска да дразни последните. В Скрино по преданието и днес посочват от кои къщи са били селяните, които пропъдили някога своя сродник Ивана. Тогава Скрино се състояло от пет къщи: и те до днес си стоят все пет и не се умножават поради проклятието на светеца.
Мястото дето е обитавал Свети Иван е на около един километър над Скрино. То е скалиста височина, като голяма могила, обрасла с гъста букова гора и няколко бора — около 50 на брой. Боровете не се размножават пак поради клетвата на свети Ивана. В тази гориста местност, в едно непристъпно място се нахожда и пещерата, в която е живял светецът. На стотина метра източно оттам се посочва един усамотен бор с дънер, притиснат от въжето, с което е бил връзван волът на Свети Иван. Под пещерата, на стотина метра, е равнище, на което имало манастир. Сега има само развалени зидове и купища камъни. На запад от манастира е големият извор, наричан досега „Света вода". Тук на Очевден (денят на отеца Свети Иван Рилски — 19 октомври) идват почитатели на светеца от околното население, колят курбан, а недъгави и болни се мият на светата вода за здраве.

Прочетете Цялата Статия...
23:12 | Author: ina

Според легендата жителите на "Вечния Град" се смятали за синове на Марс и Венера. Те произхождат от троянеца Еней /син на богинята на любовта/, който избягал от разрушената Троя с престарелия си баща Анхиз и невръстния си син Юл Асканий и малко войни.
В морското си пътешествие, Еней стигнал до Картаген, където финикийската царица Дидона се влюбила в него. Боговете разкрили на Еней, че неговата задача е да отиде в Италия и да даде началото на град, който "няма да има край". Трудно Еней се разделил с Дидона и потеглил за полуострова. Разочарована, картагенската царица го проклела и се самоубила. По този начин бъдещият конфликт между римляни и пунийци придобил и митологически оттенък.
Скоро Еней пристигнал в Лациум, недалеч от Остия. Царят на латините - Латин, му засвидетелствал почитта си и му предложил ръката на дъщеря си - Лавиния, като преди това трябвало да води сражения с кандидатите от другите латински градове. Побетителят щял да получи Лавиния за своя съпруга. Еней победил и Латин дал дъщеря си за негова жена. След сватбата Еней основал град Лавиний и царувал там до смъртта си.
Синът на Еней - Юл Асканий основавал Алба Лонга /в подножието на хълмовете, на юг от бъдещия Рим/. Последният цар на Алба Лонга /наследник на Юл Асканий/ - Нумитор бил свален от престола от своя брат Амулий, който убил всичките му синове, а единствената дъщеря на царя /Рея Силвия/ направил весталка. Тя обаче забременяла от Марс и родила близнаци. Амулий заповядал да я погребат жива според обичая /това било наказанието за съгрешилата весталка/. Бебетата сложил в една кошница, която пуснал в река Тибър. За щастие кошницата се закачила за едно дърво, а една вълчица, дошла на водопой, като чула плача на новородените ги накърмила. Скоро бебетата били открити от овчаря Фаустул, който ги отгледал заедно със своята жена - Акка Ларенция. Нарекли ги Ромул и Рем.
Когато близнаците възмъжали се завърнали в Алба Лонга. Убили Амулий и така отмъстили за дядо си и майка си. След това те решили да основат град на мястото, където ги намерила вълчицата. За да изберат подходящото място за града те решили да се допитат до птиците. Рем искал новият град да бъде основан на хълма Авентин, а Ромул - на Палатин. Всеки застанал на избрания от него хълм. Рем на Авентин видял пръв орли и преброил шест. Ромул ги видял втори, но преброил 12 и бил посочен за цар на Рим. Впрегнал бял бик и бяла крава и изорал свещенната бразда /померий/, с която очертал границите на града. Браздата, заграждаща квадратното пространство /"Roma quadrata"/ имала прекъсване на местата, където Ромул искал да има порти . Oттук произхожда думата "porta" - от глагола "portare" /нося/, защото на мястото на вратите Ромул носил ралото.
След това Ромул и Рем издигнали стените на града и се заклели да убият всеки, който премине през тях. Рем, който бил раздразнен от това, че брат му победил в спора и за да докаже, че издигнатите стени са ниски и слаби, ги прескочил. Ромул, верен на дадената клетва, го убил. Погребал го на Авентин. Векове след това Авентин останал извън рамките на померия, а там били издигани храмовете на чуждите богове. Така били положени основите на "Вечния Град" . Легендата разказва, че Ромул е изорал магическата си бразда на 21 Април 753 г. пр. н.е.
Първите римляни вярвали, че пространството, заградено от померия е благословено и защитено от боговете.

Прочетете Цялата Статия...
22:56 | Author: ina

Според легендата тази птичка пее само веднъж в своя живот, но пее по-сладко от всяко друго земно създание.
Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери.
Тогава тя запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата , и славея.
Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва заслушан и дори Бог на небето се усмихва.
За съжаление най-хубавите неща се добиват с цената на най-голямата болка

Прочетете Цялата Статия...
22:48 | Author: ina

Преди много години Охридското езеро не е съществувало. Там се намирала широка плодородна долина с гъсто заселени села. Сред долината имало извор, който се отварял и затварял. От него хората си наливали вода за пиене, перели там и дрехите си.

Веднъж на свечеряване една жена отишла да пере. Бързала да изпере, преди да се стъмни, и забравила да затвори извора, та текъл цяла нощ. Когато съмнало и хората от по-далечните села станали, раздвижили се по работа, що да видят - цялата долина била покрита с вода, а от селата, дето били пръснати по нея, няма ни следа. Уплашили се хората. В страха си не могли и да помислят да затворят извора. Затова побързали да бягат и да се спасяват в близките планини.
Така възникнало сегашното красиво Охридско езеро, чиито сини и дълбоки води учудват всекиго.
Тукашните хора разказват, че охридското езеро е свързано с Преспанското. Те вярват, че под планината, която се пресича от река Галичица, Преспанското езеро се влива в Охридското. Когато се запъне тая връзка, то се препълва и потопява близките села.

Прочетете Цялата Статия...
10:18 | Author: ina

В гръцката митология доста почитан е красивия бял кон с криле Пегасус. За този жребец гърците вярвали, че носи мълнии и други оръдия на Зевс. Според гръцката митология е участвал в много древни битки.  Но как е произляъзъл този велик герой?
 
Раждането на Пегасус
 
Гръцката митология разказва, че богът на морето - Посейдон се влюбил в Медуза, пазителка на храма на Атина. Един ден той я съблазнил в храма, но когато Атина разбрала какво се е случило, за да накаже Посейдон, проклела Медуза да се превърне в чудовище с отвратително лице и със змии за коса. Според проклятието всеки, който погледнел лицето й, щял да се превърне в камък. Медуза била наказана да живее на изолирания горгонов остров.
Пегасус е изскочил от кръвта на Медуза, когато Персеус - син на Зевс и Данае, я убива. От горгоновия остров Пегасус отлита на планината Хеликон и за него започват да се грижат деветте музи. Този крилат кон е едно от най-красивите създания, които някога са виждали древните гърци.
 
Легенда за Пегасус
 
Легендата за Пегасус разказва, че след много години Атина намира Пегасус и го подарява на гръцкия герой - Белерофон, като му дава и златни юзди, за да може да опитоми жребеца. Един ден, когато Пегасус пасял около бреговете на един поток, Белерофон метнал юздата върху него и след като го опитомил двамата станали неразделни приятели и се разхождали над седемте планини и морета. 
Пегасус бил по-бърз и от вятъра. Благодарение на него Белерофон успял да победи Химера, чудовището с три глави. Но успехите направили Белерофон арогантен и той решил, че трябва да стигне и до планината Олимп, домът на боговете. 
Когато Зевс, царят на боговете, разбрал неговото намерение го наказал да падне от седлото. Пегасус обаче бил приет добре и станал любимият кон на Зевс, който го използвал, за да му носи оръжията. 
Пегасус се сприятелил с Персеус, синът на Зевс. Веднъж докато яздели над Средиземно море видяли красива девойка, завързана за скала и водна змия, искаща да изяде момичето. Това била Андромеда, дъщерята на кралицата на Етиопия. Тя им разказала, че майка й я дала за жертвоприношение на морската кралица, за да може да предпази Етиопия. Персеус я спасил от змията и скоро след това те се оженили. 
Атина, дарила Пегасус със златна юзда, го завела до Юпитер, където той теглел каляската му. Аврора, богинята на зората, понякога също яздела Пегасус, за да може да сменя настъпването на деня и нощта.

Всички боговете обичали жребеца. 
Като награда за неговата служба Зевс създал съзвездие за крилатия кон в деветото небе на земята.

Прочетете Цялата Статия...
22:52 | Author: ina

В днешно време почти всяко момиче, което иска да разбере дали харесваното от нея момче я обича, къса цветчетата на маргаритката и тихо мълви: "Обича ме, не ме обича."
Обичаят да се късат листенцата на маргаритката датира още от древни времена, когато тя се е смятала за мощен оракул в любовта.
Според стара християнска легенда Божията майка дала на малкия Исус остатъци от ленено платно да си играе. С ножица момчето изрязало малки цветенца, които разпръснало по поляната около къщата. И въпреки, че било още студено, те се превърнали в малки цветчета, носещи радост на хората.
Във френския кралски двор маргаритите били свързани с друга легенда. Дъщерята на Франциск I, принцеса Маргарита, получила от съпруга си Еманюел Филип Савойски сватбен подарък - кошница с маргарити, изработени от злато и скъпоценни камъни.
А според римската митология в маргарита се превърнала нимфата Белида, за да се спаси от набезите на похотливия бог Вертумно.

Прочетете Цялата Статия...